На 4 декември 1875 г. в Прага е роден Райнер Мария Рилке, един

На 4 декември 1875 г. в Прага е роден Райнер Мария Рилке, един от най-значимите поети в края на 19 и началото на 20 век. Прозата “Записките на Малте Лауридс Бриге ” е творбата, което го избавя от тежка душевна рецесия. Представяме ви определени елементи от него:

Стиховете не са, както считат хората, усеща – те са опит.

За човешкото създание, евентуално най-трудното нещо, отредено му от ориста на този свят, е да обича друго човешко създание и всичко, което прави преди този момент е единствено подготовка!

Когато небогати хора размишляват, човек не трябва да ги безпокои. Може би въпреки всичко ще им хрумне нещо.

Самият живот е тежък от елементарност. Предлага ни малцина неща, чиято величина е непостижима за нас. Като отхвърля ориста, светецът избира таман тях пред лицето на Бога. Но това, че дамата, следвайки природата си, би трябвало да направи същия избор във връзка с мъжа, провокира гибелта на всяка любовна връзка: без орис, изпълнена с увереност, съвсем безсмъртна, тя стои до него – до този, който се трансформира. Любещата постоянно превъзхожда своя обичан, тъй като животът е по-велик от ориста. Нейното отдаване не знае граници и в това е щастието й. Ала безименната тъга на любовта й постоянно е била една и съща: от нея се е желало да постави граници на отдаването си.

Любимите живеят зле, зле и в заплаха. Ах, де да можеха да надвият себе си и да станат любещи!

И въпреки всичко, откакто толкоз доста неща се трансформират в други, не зависи ли от нас да се променим? Не можем ли да опитаме да се развием най-малко малко, да поемем постепенно и последователно нашата част от напъните на любовта? Защото неволите й са ни спестени и тя просто се е промъкнала измежду другите ни развлечения – по този начин, както в чекмеджето с играчки на едно дете от време на време попада парче същинска дантела, която изначало го радва, сетне престава да го радва, до момента в който най-после остава захвърлена измежду изпочупените и раздрани играчки, по-грозна от всичко останало.

Когато бях момче, ме удряха през лицето и ми споделяха, че съм страхливец. Така беше, тъй като аз още не се опасявах както би трябвало. Ала по-сетне се научих да се опасявам с същинския боязън, който пораства необратимо, щом пораства и силата, която му дава храна. А с изключение на в страха си ние нямаме никаква друга визия за тази мощ. Защото тя е така неразбираема, така всецяло ориентирана против нас, че съзнанието ни в момент се разпада, напрегнем ли се да я превърнем в мисъл. И въпреки всичко от известно време насам имам вяра, че това е нашата мощ, цялата наша мощ, която към момента е прекомерно огромна за нас. Вярно е, че не я познаваме, само че нали от време на време точно за най-съкровеното си знаем минимум.

Странно да вземем за пример по какъв начин в никакъв случай до момента не ми е идвало мислено какъв брой доста и разнообразни лица съществуват. Съществува голямо количество хора, само че лицата са още повече, тъй като всеки има по няколко. Някои носят едно и също лице в продължение на години – несъмнено, то се изхабява, замърсява се, напуква се по бръчките, уголемява се като ръкавиците, които човек носи по време на пътешестване. Това са спестовни елементарни хора; те не сменят лицето си, даже не го дават за разчистване. Добро си е, настояват, и кой ли може да им потвърди противното? Тук, естествено, поражда въпросът, откакто те имат повече лица, какво вършат с останалите? Пазят си ги. Ще ги носят децата им. Но от време на време се случва така, че кучетата им излизат на разходка с тези лица. И за какво не? Лицето си е лице. Други с невероятна експедитивност употребяват лицата си едно след друго и ги износват. Отначало им се коства, че ги имат вечно, само че едвам навършили четирийсе – е не щеш ли и последното е отишло. Това, несъмнено, е по своему трагично. Те не са привикнали да пазят лицето си, последното се изхабява за осем дни, покрива се с дупки, на доста места изтънява като хартия, а сетне последователно стартира да прозира подложката, не лицето, и те потеглят с нея нагоре-надолу.

Кой ли през днешния ден към момента би оценил една добре направена гибел? Никой. Дори богатите, които могат да си разрешат гибел с всички детайлности, стартират да стават небрежни и безразлични; все по-рядко е желанието да имаш лична гибел. Още малко, и тя ще се среща толкоз рядко, колкото и личния живот. Господи, всичко е приготвено авансово. Идваш, намираш подготвен живот и би трябвало да го облечеш. Тръгваш или пък си заставен да тръгнеш – е, може и без да се напрягаш. Умираш както пристигна, умираш от гибелта, свойствена за заболяването, която имаш (защото откогато познаваме заболяванията, ние знаем, че другите летални изходи са свойствени за заболяванията, не за хората, а от болния, така да се каже, не зависи нищо).

Молех се за детството си и то се завърна, а в този момент чувствам, че е все по този начин тежко, както преди време, и не е имало никакъв смисъл да пониквам.

Снимки ~ biography.com, gardenedenbook.wordpress.com